сряда, януари 04, 2017

Защо ще кажа „Да, България!“



Човек и добре да живее, му се случват разни работи. С мен се случиха протестите от лятото на 2013 година, след които нищо като че ли не е същото.

Този блог не беше замислян като политически, а по-скоро като научно-популярен, литературен, пътеписен или дори исторически, но стана предимно политически, след като Георги Първанов беше избран за втори мандат президент. Тогава моят кандидат не стигна до втори тур и си казах - нещо се счупи в България и ще трябва поне да говоря за политика, докато „нещата се оправят“.

Да, отдавна беше :) И блажени са били наивниците като мен, които са си представяли, че морето е било до колене и нещата ще се оправят след малко праведен гняв по блоговете.

От тогава този блог има ясна позиция по обществено-политическите въпроси. (А и да не забравяме, че имам и съавтор - Стойчо, който също никога не спестява никому политическите си позиции. )

Също така, на практика от 1998 година насам, се занимавам професионално с интернет. След като приключих поредния си интернет бизнес през 2006 година, си казах - интернет бизнесът е хубаво нещо, но може би трябва да се поработи малко върху свободата в самия интернет, защото без нея бизнесът в интернет е невъзможен. И се включих активно в действия срещу затварянето на торент тракерите, Наредба 40, поправките в Закона за електронните съобщения и АКТА. Само че се оказа, че нещата в обществото са счупени на още по-дълбоко ниво. И нормален бизнес не само в интернет, но и никъде в държавата ни (а понякога и по-широко) не може да има.

Оказа се, че свобода, справедливост и истина недостигат не само в Интернет, но и навсякъде в България, което пречи не само на бизнеса, а и на живота въобще.

Затова трябваше да се включа и в екологичните протести през 2012 на Орлов мост, също във всякакви протести срещу презастрояването и унищожаването на природното и културното наследство.

А когато Делян Пеевски беше избран за шеф на ДАНС през 2013 година, чувствата ми бяха същите, като при избирането на Първанов за президент, но по-силни:

„Това е краят на България“, си казах, „мафията превзе държавата“.

И, като истинско чудо, на площада на 14 юни 2013 година вместо дежурните стотина мрънкачи (тук употребявам думата в ироничен смисъл, всъщност тези хора имат най-дълбокото ми уважение), тоест протестиращи, видях море от хора, възмутени като мен от това безобразие.

И започнахме да си търкаме подметките по улиците и площадите. Ден след ден. Седмица след седмица. Месец след месец.

До края останахме една шепа хора, може би само най-твърдоглавите, които решихме че докато не изчистим това, което се нарича „моделът Кой“ от България, няма да мирясаме. С част от тях сме заедно и в „Протестна мрежа“, която е жива и до днес.

С част от тези хора, с които минахме през какво ли не заедно през последните години, си казахме, че трябва и партия. Трябва партия, директно да пожелае властта и която да се бори за европейското бъдеще на България, за нормални отношения в обществото, за качествено образование, против мафията, за смислена съдебна реформа и за какво ли още не.

Ако всички хора, които споделят идеята, че България трябва да се освободи от мафията, да установи върховенство на закона и справедливост, да бъде истинска европейска държава, да оползотвори огромния си човешки и всякакъв потенциал, намерят формулата по която да работят заедно, това няма да бъде просто една политическа мечта, която да си разказваме, а реалност.

А и Христо Иванов показа, че е човек с непоколебими принципи, който заслужава моето доверие.

Затова ще се включа и казвам -  „Да, България“!









петък, ноември 04, 2016

Ще гласувам за Трайчо Трайков





Евгений Дайнов каза в края на 2014 година, че ни чакат няколко революционни години, а минаха само две. И вероятно е прав. Както също е вярно, и проверено на практика, че е трудно да се живее в интересни времена. От 2009 година насам само през 2010 и 2012 не е имало избори. Обществото ври и кипи и тъкмо, когато си кажем, че няма как да стане по-зле, някой отгоре се усмихва и лесно ни доказва, че може. :)

Радвам се, че на тези президентски избори има кандидат, който мога да подкрепя с пълно сърце. Това е Трайчо Трайков. Предимството човек да трупа стаж и години е в това, че успява да премине през много преживявания, да усети дистанцията на времето, да събере опит и да оцени хората, които е срещнал по пътя си.

Не ми трябва кампания да гласувам за Трайчо. За мен е важно бъдещият президент да е честен човек с принципи и с характер. Да има силата да се посвети на нелеката си държавна длъжност, която ще го бележи за цял живот. А той има тези качества.

Когато учех в Английската гимназия в София през 80-те години, свирех на тромпет в училищния оркестър. До мен на тромпет свиреше и бъдещият кандидат-президент. С него сме водили дълги разговори на политически теми. Дълго време сме обсъждали историческите перипетии на България и особено съдбата на Македония.

По време на едно пътуване с оркестъра до Западна Германия и обратно, бродихме с неизчерпаемо любопитство по улиците на чужди градове и разсъждавахме защо (Западна) Германия и Австрия изглеждат толкова добре, а всичко на изток изглежда някак овехтяло и неподдържано. С особено настървение обикаляхме Белград, с надеждата да открием някакво македонско присъствие там. В крайна сметка се снимахме пред табелата на ул. „Призренска“. (нямам идея къде съм си заврял снимките от тогава)

Призрен не е в Македония, но е най-близкото нещо до нея, което открихме там.

Нещата на тези избори предизвикват оптимизма и на най-големите оптимисти. Трудно е да се повярва, че обществото, вместо да си взима исторически поуки, затъва все по-дълбоко в приспивното блато на митовете и пропагандата. Че вместо да потърси вътрешни сили да се отръска от популизма и обещанията за лесни решения, затъва все по-опасно в полуистини и празни очаквания.

Под българската демокрация е заложена ядрената бомба на референдумите. И не бяхме прави да се подиграваме на британците, защото ние сме на път да я свършим още по-зле.

Всички ме питат как ще гласувам на втория тур. Неудобен въпрос, нали. Имам още по-неудобен. Какъв беше пътят да не се стигне до втори тур? Защото такъв път имаше. Но изискваше известно дистанциране от мафията и олигархията в името на реалното европейско бъдеще и настояще. Да се направи първа стъпка към съдебна реформа, после да се издигне смислена кандидатура. Такива имаше и всъщност такава кандидатура има, макар и да не е обща.

А невъзможността за дистанциране от мафията и провалът на реформата на съда и прокуратурата, не означават ли, че по-малкото зло е вече твърде пораснало? Че е неотличимо от „голямото“? Все едно някой да ме пита, абе ако утре те удари кола и те утрепе, ти какво ще правиш тогава?  Тогава ще е късно за правилни решения и ще трябва само да се ограничават щетите. Не желая да участвам в това. Нима можем само толкова?

Горчивите чаши на историята винаги се изпиват до дъно. Историческите „аванти“ винаги се плащат скъпо и прескъпо. Умственият и физически мързел днес винаги се изплаща с тежка работа и ужасна умора утре. Но какво да се прави, такива сме си, и единственото, което ни остава, е да правим каквото трябва, пък да става каквото ще.

Аз ще гласувам за Трайчо Трайков


събота, септември 10, 2016

Липсващото плешиво куче

В селски клуб, някъде в провинцията в Източна Европа, в началото на 80–те, се събират Курт Хауенщайн, Мик Джагър и Ян Гилън...

Не става дума за виц. Гледах култовия унгарски рок филм „Плешивото куче“ и от там някак си изскочи това начало :)

На морето размених няколко приказки с В., един от видните български музиканти от по-ново време, и като си говорехме за музика, той сподели: 

– За мен много по-важен филм от „Коса“ е „Плешивото куче“. Жалко, че сега никъде не може да се открие.
– Защо да е по-важен?
– Защото той показва как не трябва да копираме чужди ценности, при положение, че имаме наши. Показва как в Източна Европа е било възможно да правиш нещо... да има друг вариант за развитие на рок-музиката.
– Имаш предвид, че трябва сами да си пишем парчетата, вместо да пеем кавъри?
– Точно това, да. Аз затова сам си пиша парчетата.

Филмът със сигурност е бил прожектиран и в България след излизането му през 1981 г., но никога не съм успявал да попадна на негова прожекция. Познати казаха, че самият филм не е бил забраняван, но е прожектиран само във филмотечното кино Дружба/Одеон и то със специален кино–предговор, в който известен артист въвежда „прилично“ подстригана младежка публика в „страшния“ свят на унгарските хипита (става дума за публиката във филма, а не в салона). Многобройните коментари във Фейсбук пък твърдят, че филмът е вървял по големи екрани навсякъде из страната. Нямам спомени за това. Аз помня, че поне пускаха отвреме навреме песни от филма по радиото.



И, въпреки скромния си достъп до българска аудитория, той се превърна в мигновен хит и при нас.  Имам приятел, който дълги години ми говореше за него.

И песента на „Омега“ (които са гост-звезди в сюжета)  „Момичето с перли в косите“  стана мегахит тук (макар и години по-рано) и мигновено влезе в попкултурата, макар и с доста по-различен текст. Ще се сетите за нея още с първите тактове

Затова и щом се прибрах от морето (крайно нелюбимо действие) реших да го намеря и около три часа след това вече го гледах.

И така – някъде в унгарската провинция, в малко заспало населено място, в местния клуб,  бандата „Колорадо“ се раздава, пеейки хардрок кавър на Johnny B. Goode. Но песента свършва, лампите светват и се вижда, че в салона има само няколко човека, а и те не са възхитени от видяното. 

Нехаресана от публиката, групата намира буса си  с две спукани гуми, докато отстрани в проливния дъжд Алън Гинсбърг (самият той, да) разказва своите виждания за гибелта на Вселената, докато групата се мъчи с гумите. 

Явно е, че съставът преживява криза и героят на Лорант Шустер, който е техен мениджър, има идея как да излязат от нея – да изработят собствен репертоар, чисто унгарски, основан на това, което обикновените унгарци преживяват всекидневно. Намират си и талисман – едно наполовина оплешивяло куче, което измъкват от крематориума. Сменят си и името и то вече е „Плешивото куче“. (В реалния живот групата се казва Hobo Blues Band ).



Трансформацията е дълга и мъчителна, с весели и тъжни моменти, с прескачане отвъд границата на закона и на морала, все в името на Голямата Цел. 

Защо казвам, че Хауенщайн, Джагър и Гилън са се събрали? Заради приликата, която ми се стори че забелязах, съответно с  Лорант Шустер, Ласло Фьолдеш и ... (третият не го познах в титрите, човекът с хармониката). 

Със сигурност е имало защо да бъде забранен, според критериите на комунистическата цензура. Въпреки че тогавашната власт със символиката и функционерите си на практика отсъства пряко от сюжета, той съдържа твърде много андърграунд, твърде много „неприличие“, твърде много секс (за времето си, сега тия сцени са смешни), твърде много „песимизъм“ ( а изкуството по време на социализма може да бъде само „оптимистично“, да припомня :)), твърде много мизерия и (неявна) социална критика, за да бъде пощаден просто така.  Като социалната критика присъства без думи в кадрите на филма, но не и в репликите или музиката. Но в Унгария филмът не е бил забранен, а само албумът към него, който излиза чак през 1993 г.

Дори само потресаващите кадри от кучешкия крематориум, биха били напълно достатъчни цензорите да си отдъхнат, след като са положили съответните подписи.




Филмът може да бъде разглеждан и като учебник по рокендрол и музикална кариера, защото е илюстриран/интерпретиран/коментиран чрез цитати на велики музиканти, и така вкарва чисто унгарския сюжет и филм в контекста на големия свят. 

Да се гледа ли? Да, да, да. Вече горчиво съжалявам, че не съм успял да го гледам още тогава... макар че сега не знам какви са били дори теоретичните ми шансове да попадна на прожекция, преводът да е приличен и аз да стопля за какво става дума във филма. Българската рок музика може би щеше да бъде различна, ако той беше видян от повече хора. Българският бунт през 1989 г. може би щеше да е различен. А може би не.  


понеделник, юни 20, 2016

Малка разходка в миналото и малка разходка в бъдещето

Миналата седмица ми беше доста напрегната – пътувания в различни градове в България, интензивно бъхтене (тоест работа) и естествено, стават инциденти. Днес ми се наложи да посетя едно място, където работих около 2 месеца в 9–ти клас – това беше близо до колелото на тролеи No. 1 и 4 в „Хаджи Димитър“.

Преодолявайки разстоянието между  Герена и това място в жегата, си отбелязах няколко неща, които са се променили в квартала за 30–тина години.

Растителността около блоковете е пораснала, а самите блокове за загубили унилия си кутийчест вид, тъй като и там апартамент по апартамент са се топлоизолирали.

Малко визуални впечатления:

Много приятен стенопис, сниман от много глупав ракурс

Поредният свръх–реалистичен паметник, тоя път отрязан малко под кръста.


Камата черпи!
Благодарим ти, Кама!

Чановете фудс или Хановете фудс


Ето го мястото! Вляво от ж.п. линията се намираше общинската комунална фирма, където прекарах на градска бригада един горещ месец през есента на 1985 г. (ако не ме лъже паметта) Тогава беше времето, когато бях най–убеден в предимствата на социализма. Защо? Сега обяснявам. Като се появихме там с още трима съученици в 8 сутринта в уречения ден и потърсихме директора, някакъв работник ни попита:
– Кого търсите?
– Директора
–  Ха ха, – изсмя се човекът. – Към 10 сигурно ще дойде. 
Тъй като учехме в училище, в което дори и пет минути закъснение бяха голям проблем, обяснението ни се стори фантастично неправдоподобно, но така си и стана – директорът се появи към 10.

В това общинско предприятие (май му викаха Комунално стопанство) се занимаваха с общинските паркове и градинки в район Левски. Тоест ремонтираха пейки, кошчета за боклук, събираха листата и боклуците от парковете. Боклукът от кофите се събираше от друга служба. Нямаше много работа, затова всички го даваха много леко – идваха на работа към 10 и си тръгваха към 14 часа. А и докато присъстваха не си даваха много зор. Затова и аз си направих извод – явно социализмът е МНОГО ПО–ЕФЕКТИВЕН защото хората с толкова малко труд се справят, а при капитализмът се знае че много се работи и нема лабаво :)

Крадеше се естествено, интензивно. Всеки гледаше да свие по нещо и учениците на бригада също се включиха в надпреварата. Аз си свих две шишета разредител. За нищо не ми трябваха, и май съвсем скоро свърши второто шише. 

И така, 30 години по–късно съм на същото място. Комуналното стопанство го няма. На негово място има „търговски център“

Рекичката изглежда приятно, но е в такъв квартал, че не успява много да облагороди и да успокои обстановката.

Това май е всичко останало от комуналното стопанство. Или поне виждам покрив на соц–будка, която сега се използва за покрив на тенекиена барака. 

Търговският център. Не посмях да вляза вътре, тъй като ми изглеждаше като оранжерия, със съответната температура.


В квартала очевидно живее човек с богато въображение и за съжаление разпадаща се хубава къща.


А причината да посетя тази част на София всъщност беше, че си забравих шапката в автобуса, когато слязох  в Дупница, а той продължи към Петрич. Без да тая някакви надежди, а просто защото ми беше гадно да се простя с шапката си, която ми е скъп спомен от племенничките, им писах на мейла, а фирмата – Юнион–Ивкони ми отговориха. Бяха ми запазили шапката, само трябваше да отида до гаража им (който се намираше точно до мястото, за което ви разказвах досега). Неведоми са пътищата на доброто. И много им благодаря за това че си дадоха труда, не бяха длъжни да го правят.

Затова и споменавам разходка в бъдещето – ако може всички в България да постъпват като тях :)




Споделените неща на Комитата

Виж какво споделям , заслужава си повече от това, което пиша. (старите споделени неща)